Османска династия

Османска династия
	Османска династия
Osmanlı Hanedanı
Информация
Страна	Османска империя
Титли	султан , халиф
Основател	Осман I
Последен владетел	Абдул Меджид II
Основана	1299
Разпадане	1922
Националност	турци
	Османска династия в Общомедия

Османска династия (на турски : Osmanlı Hanedanı, Osmano?ulları ) е династията на султаните на Османската империя .

Титулатура [ редактиране | редактиране на кода ]

^{Този раздел е празен или е
мъниче
. Можете да помогнете на Уикипедия, като го
разширите
.}

Божественият мандат на султана е отразен в съответните титли, например ?сянка на Бог на Земята“ (на арабски : ?? ???? ?? ?????? ?ıll All?h f?'l-?alem ) и ?халиф на лицето на Земята“ (на арабски : ????? ??? ???? ?alife-i r?-yi zem?n ). ^[1] Всички служби се заемат по негова заповед, а всички закони се издават от негово име като фермани (на арабски : ????? ). Той е върховен главнокомандващ и официален собственик на всички земи. ^[2].

Светската титла на владетеля е падишах , а неговите укази се наричат хатишериф , хатихумаюн или само хат ^[3].

История [ редактиране | редактиране на кода ]

Легенда [ редактиране | редактиране на кода ]

Според официално-легендарната версия за произхода на т.нар. османци или още и османски турци , те били огузи от племето Кайъ , което някога живеело в Централна Азия в по-точно в областта на Балх . Бягайки от нашествието на монголите по времето Монголската империя , племето мигрира на запад, където неговите водачи се поставили под васалитета и закрилата на Джелал ад-Дин Манкбурн в Хорезм . След това малкото огузко племе Кайъ начело с Ертогрул се преселило в Иконийския султанат при управлението на Кей-Кубад I , който предоставил на войнственото племе малко владение около Сьогют в Северозападна Мала Азия , на границата с Византия ^[4] В ? Изследване на историята “ Арнълд Тойнби включва османската империя и култура към византийската източноправославна цивилизация ^[5].

Основаване [ редактиране | редактиране на кода ]

^{Този раздел е празен или е
мъниче
. Можете да помогнете на Уикипедия, като го
разширите
.}

Разцвет [ редактиране | редактиране на кода ]

^{Този раздел е празен или е
мъниче
. Можете да помогнете на Уикипедия, като го
разширите
.}

През 1517 г. османският султан Селим I унищожава държавата на мамелюците в Египет , завладява Ерусалим , Мека и Медина и се обявява за халиф на правоверните мюсюлмани. От 1517 г. до 1924 г. османските султани са и халифи, поради което са в непрекъснати войни със Сефевидите на изток. По този повод е сключен френско-османски алианс . Същевременно Англия подкрепя Сефевидите в Ориента и така е включително и по време на англо-френската война , т.е. по времето на т.нар. стар ред във Франция.

Край на управлението [ редактиране | редактиране на кода ]

^{Този раздел е празен или е
мъниче
. Можете да помогнете на Уикипедия, като го
разширите
.}

След разгрома на Османската империя, която участва на страната на Централните сили в Първата световна война , за да спаси западните си малоазийски владения и черноморските проливи от влизането им в състава на Кралство Гърция или поставянето им под международен статут от страна на Антантата , Кемал Ататюрк се обявява за ?баща на турците“ и премахва османската династия и титулатура от държавните атрибути, налагайки нов светски статус на Турция, която инак е правоприемник на Османската империя.

Държавно устройство [ редактиране | редактиране на кода ]

По време на голяма част от съществуването си Османската империя е абсолютна монархия . Към втората половина на XV век султанът е на върха на държавната йерархия и упражнява политическа, военна, съдебна, социална и религиозна върховна власт, със съответната титла. Той отговаря само пред Бог и изпълнява ислямския закон ( шариат ).

След превземането на Константинопол през 1453 от Мехмед II, османските султани започват да се възприемат като наследници на Римската империя и това обяснява използването понякога на титлата цезар (на арабски : ???? Qayser ) на Рум и император , ^[1]^[6]^[7] заедно с титлата халиф . ^[b] Всеки нов султан, възкачил се на трона, бива тържествено препасван с меча на Осман в тържествена церемония, сравнима с европейските коронации . ^[8] Ако не е преминал церемонията, султанът няма право да включва децата си в линията на наследяване. ^[9]

Абсолютната на теория власт на султана е ограничена на практика от намесата на влиятелни членове на династията, на военната и бюрократичната върхушка, както и на религиозните лидери. ^[2] Към края на XVI век ролята на османските султани в управлението на империята започва да намалява в периода 1550 ? ?1700, когато управляват поредица от слаби султани. Макар и да нямат право да наследяват трона, жените от имперския харем и по-специално майката на султана Валиде султан също играят значителна роля в политическите решения по време на т.нар. Султанат на жените . ^[10]

По времето на Абдул Хамид II се установява конституционна монархия през Първата конституционна епоха. ^[11] През 1878 г. обаче султанът разпуска парламента и възстановява абсолютизма. През 1908 г. при Младотурската революция конституцията е възстановена и парламентът възобновява заседанията си, а Абдул Хамид II е детрониран и изпратен в изгнание.

От 2017 глава на Османската династия е Dundar Ali Osman, правнук на Абдул Хамид II. ^[12]

Османски султани [ редактиране | редактиране на кода ]

Основна статия: Списък на османските султани

Не бива да се бъркат или смесват османските с иконийските султани (виж и Настрадин Ходжа ).

Външни препратки [ редактиране | редактиране на кода ]

Османската династия в европейската преса в годините след детронацията

Източници [ редактиране | редактиране на кода ]

↑ ^а ^б Findley 2005 , p. 115
↑ ^а ^б Glazer 1996 , ?Ottoman Institutions“
↑ M'Gregor, J. The Race, Religions, and Government of the Ottoman Empire // The Eclectic Magazine of Foreign Literature, Science, and Art 32. New York, Leavitt, Trow, & Co., July 1854. OCLC 6298914 . p. 376. Посетен на 2019-12-22. (на английски)
↑ Стивън Рънсиман в ?Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители, водещи до Ной , като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през епонимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус , а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед . Самият Мехмед, за да направи впечатление и да привлече гръцките си поданици към османската кауза, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините , който емигрирал в Коня , приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в него.
↑ Стивън Рънсиман . Падането на Константинопол, стр. 41 ? 42 // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г.
↑ Toynbee 1974 , pp. 22 ? 23
↑ Stavrides 2001 , p. 20
↑ Quataert 2005 , p. 93
↑ d'Osman Han 2001 , ?Ottoman Padishah Succession“
↑ Peirce, Leslie. The sultanate of women // Channel 4. Архивиран от оригинала на 2007-12-03. Посетен на 2009-04-18.
↑ Glazer 1996 , ?External Threats and Internal Transformations“
↑ Son Osmanli vefat etti! (English: Last Ottoman died!) // September 24, 2009. Посетен на 19 February 2010.

Литература [ редактиране | редактиране на кода ]

Findley, Carter V. The Turks in World History . New York, Oxford University Press US, 2005. ISBN 978-0-19-517726-8 . OCLC 54529318 . Посетен на 2009-04-29.
Glazer, Steven A. Chapter 1: Historical Setting // A Country Study: Turkey . 5th. Washington, D.C., Federal Research Division of the Library of Congress, 1996, [Research completed January 1995]. ISBN 978-0-8444-0864-4 . OCLC 33898522 . Посетен на 2009-04-22.
d'Osman Han, Nadine Sultana. The Legacy of Sultan Abdulhamid II: Memoirs and Biography of Sultan Selim bin Hamid Han . Santa Fe, NM, Sultana Pub, 2001. OCLC 70659193 . Посетен на 2009-05-02. Архив на оригинала от 2009-01-05 в Wayback Machine .
Quataert, Donald. The Ottoman Empire, 1700 ? 1922 . 2nd. Cambridge University Press, 2005. ISBN 978-0-521-83910-5 . OCLC 59280221 . Посетен на 2009-04-18.
Stavrides, Theoharis. The Sultan of Vezirs: The Life and Times of the Ottoman Grand Vezir Mahmud Pasha Angelovi? (1453 ? 1474) . Leiden, Brill Publishers, 2001. ISBN 978-90-04-12106-5 . OCLC 46640850 . Посетен на 2009-04-18.
Toynbee, Arnold J. The Ottoman Empire's Place in World History // The Ottoman State and Its Place in World History . Т. 11. Leiden, Brill Publishers, 1974. ISBN 978-90-04-03945-2 . OCLC 1318483 . Посетен на 2009-05-02.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата List of sultans of the Ottoman Empire в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза ?Криейтив Комънс ? Признание ? Споделяне на споделеното“ , а за съдържание, създадено преди юни 2009 година ? от Лиценза за свободна документация на ГНУ . Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница , за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията , които да бъдат благонадеждни .

[Findley-1] а ^б Findley 2005 , p. 115

[Ottoman_Institutions-2] а ^б Glazer 1996 , ?Ottoman Institutions“

[3] M'Gregor, J. The Race, Religions, and Government of the Ottoman Empire // The Eclectic Magazine of Foreign Literature, Science, and Art 32. New York, Leavitt, Trow, & Co., July 1854. OCLC 6298914 . p. 376. Посетен на 2019-12-22. (на английски)

[4] Стивън Рънсиман в ?Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители, водещи до Ной , като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през епонимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус , а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед . Самият Мехмед, за да направи впечатление и да привлече гръцките си поданици към османската кауза, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините , който емигрирал в Коня , приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в него.

[5] Стивън Рънсиман . Падането на Константинопол, стр. 41 ? 42 // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г.

[6] Toynbee 1974 , pp. 22 ? 23

[7] Stavrides 2001 , p. 20

[8] Quataert 2005 , p. 93

[9] 'Osman Han 2001 , ?Ottoman Padishah Succession“

[10] Peirce, Leslie. The sultanate of women // Channel 4. Архивиран от оригинала на 2007-12-03. Посетен на 2009-04-18.

[11] Glazer 1996 , ?External Threats and Internal Transformations“

[12] Son Osmanli vefat etti! (English: Last Ottoman died!) // September 24, 2009. Посетен на 19 February 2010.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[b]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]