Деснобрежна Украйна
(на
украински
:
Правобере?жна Укра??на
) е историческо и географско название на административно-политическо образувание, намиращо се на десния бряг на река
Днепър
. Образува се след разделянето на
Казашкото хетманство
на две части по поречието на река Днепър, от където идват и алтернативните обозначения ?
Деснобрежно Хетманство
или
Деснобрежна
Хетманщина.
Управлява се от
хетмана на Запорожката войска
.
По силата на
Андрусовският договор
от 1667 г. и
Вечният мир
(1686 г.)
Казашкото хетманство
е разделено на две части ?
Левобрежна Украйна
и
Дяснобрежна Украйна
(по течението на река
Днепър
), като първата е подвластна на
Московското царство
, а втората на
Полско-литовската държава
.
[1]
Названието се среща в историческите документи от втората половина на XVII и началото на XVIII век.
[2]
Деснобрежна Украйна заема територията на съвременните
Винишка
,
Житомирска
,
Кировоградска
,
Киевска
,
Хмелницка
,
Ровненска
,
Волинска
и частично
Черкаска
области.
[2]
На изток територията на Деснобрежна Украйна граничи с река Днепър, на север достига до река
Припят
, на запад ? до
Полесието
и
Подолието
, което до 1672 г. принадлежи на Деснобрежна Украйна. На юг обхваща средното течение на река
Днестър
,
Южен Буг
и
Днепър
.
[3]
Главни центрове са градовете
Чихирин
(до края на 1670-те),
Немиров
(до края на 1680-те) и
Фастов
(до края на 1700-те). Към най-големите градове спадат
Била Церква
,
Богуслав
,
Брацлав
,
Виница
, Животив,
Житомир
, Корсун,
Уман
,
Черкаси
.
[3]
Територията е разделена на 11 полка (териториална административна единица), като се запазва съществуващото административно устройство до момента на разделяне на
Малорусия
? Белоцерковски (до 1674), Брацлавски (до 1712), Винишки (до 1712), Канивски (до 1712), Корсунски (до 1712), Могильовски (1674 ? 76), Подолски (до 1712), Паволочски (до 1674), Умански (до 1674), Черкаски (до 1676) и Чихирински (до 1680-те).
[3]
Етническият състав на населението е доминиран от
украинци
, въпреки че непрекъснатите войни, които довеждат до икономически упадък на региона, възпрепятстват естественото възпроизводство. В средата на 1670-те години, поради честите военни действия и насилствено преселване, Деснобрежна Украйна е загубила около 70% от населението си. Общата дължина на границите ? през XVIII век е 3116 км, а площта на заеманата територия ? 160 000 км
2
. В по-старите мирни времена е описвана като ?млечни реки, течащи в медните брегове“.
[4]
Природната среда оказва влияние върху формирането на народния манталитет и населението е доминирано от типа земеделец-воин, който високо цени собствената си свобода. През вековете благоприятното географско разположение, богатите на
чернозем
земи и отличните природни условия я превръщат във ?вкусна хапка“, която привлича както заселници, така и нашественици.
[4]
В резултат на принудително изселване от 1711 ? 1714 г. народът губи своя елит ?
казашкото
офицерство. Част от старата украинска аристокрация е унищожена, а друга се мести в
Левобрежна Украйна
. Някои от останалите приемат
католическата вяра
. Малкият процент от останалото в страната
православно
духовенство не винаги може да се противопостави на полската държавна религия ? католицизма и почти не влияе на политическото развитие на градовете. Най-големите социални слоеве ? селяните, са предимно свободни, но протичащите процесите на развитие все повече ограничават правата им. Втората по големина етническа група са
поляците
, наброяващи около 270 хиляди. През 18 век те, заедно с
евреите
, заемат водещи позиции в политическия и икономически живот на десния бряг на Днепър.
[4]
След второто преминаване под полска власт, за да запазят позициите си, представителите на казашките старейшини, останали в Деснобрежна Украйна, както и православната
шляхта
приемат католицизма. Градското население се състои от 70 ? 80% евреи и част от тях се преселва в провинцията, където наемат поземлени владения от представители на шляхтата. До 1793 г. населението на Деснобрежна Украйна наброява над 3 милиона души. Според преброяването от 1795 г. населението, броят на което постоянно се променя, е 3 421 935 души.
[4]
Преобладаващото мнозинство са православни украинци, около 200 хиляди са поляци католици и около 200 хиляди са евреи.
[5]
В украинските земи живеят и малки етнически групи, включващи общности от
власи
,
молдовци
,
татари
,
арменци
,
караити
и
гърци
.
[4]
Периодът от смъртта на
Богдан Хмелницки
през 1657 до 1687 г. е известен в украинската история като
Руина
(Разруха). Той е белязан от разпадането на държавата, междуособици, разделянето на територията по река Днепър между Жечпосполита и
Руската държава
и поредица от чуждестранни намеси.
[6]
През 1660 г. пълководецът
Василий Шереметев
тръгва с голям руски отряд срещу Полша. Казаците на
хетман
Юрий Хмелницки
също участват в тази кампания. При битката край Слободище, Хмелницки претърпява поражение от войската на Жечпосполита и не успява да се съедини с армията на Шереметев, която също е разбита при
Чуднив
. Без възможност за избор, през октомври Хмелницки подписва с Жечпосполита
Слободищенския договор
, според който се задължава да действа като съюзник на поляците и да се сражава срещу Руската държава. Казаците от левия бряг не признават договора, смятат Хмелницки за предател, поради което той е принуден да избяга на десния бряг. Там Юрий Хмелницки всъщност става първият хетман на Деснобрежна Украйна, която се оказва под властта на Жечпосполита.
[3]
Историята на Деснобрежна и Левобережна Украйна е тясно свързана с въстанието на Богдан Хмелницки от 1648 ? 1657 г. Дотогава техните територии са част от
Великото литовско княжество
, а по-късно, след образуването на Жечпосполита (1569 г.), попадат под властта на полската корона. Деснобрежна и Левобрежна Украйна всъщност стават сърцето на младата украинска държава.
[4]
В периода 1654 ? 1667 г.
Запорожката Сеч
, основана през 1553 г., се разделя на три части, отделни една от друга и с различна автономия ? Левобрежна Украйна, Деснобрежна Украйна и
Запорожка войска
.
[6]
Административно-политическото разделяне на Украйна на Деснобрежна и Левобережна става през 1663 г., когато на двата бряга на Днепър вече има двама различни
хетмани
?
Иван Брюховецки
на левия бряг и Юрий Хмелницки на десния.
[2]
Всяка от съседните страни ? Жечпосполита,
Московското царство
и
Османската империя
, се опитват да решат проблема с нейното ?наследство“ в своя полза.
[4]
Това разделение окончателно се потвърждава с
Андрусовското примирие
от 1667 г., според което границата между Русия и Жечпосполита минава основно по река Днепър. Левобрежна Украйна остава под управлението на Руската държава, а Деснобрежна ? под Полско-литовско.
[2]
В съюз с полски, турски и татарски войски деснобрежните хетмани няколко пъти правят опити да подчинят Левобережна Украйна. Това предизвиква реакциите на левобережните хетмани, а войната между тях остава известна в историята като Война на бреговете. През 1663 ? 1664 г. деснобрежният хетман
Павло Тетеря
участва в похода на полския крал
Ян II Кажимеж
срещу Левобережна Украйна. След завръщането на полските войски в Жечпосполита, военните действия са прехвърлени на територията на Деснобрежна Украйна и Тетеря сам трябва да отблъсква атаките на отрядите на
атамана
Иван Сирко
и московския военачалник
Григорий Косагов
.
[3]
През януари 1666 г. за
хетман
на Деснобрежна Украйна е избран
Петро Дорошенко
. Той насърчава заселването на опустошените южни райони на десния бряг и последователно защитава интересите на казашката държава. Стреми се да укрепи властта си на десния бряг и постепенно да премине към обединяване на всички украински земи в една държава. През февруари съветът на старейшините подкрепя политическата програма, предложена от него. Основните точки в нея са изгонването на поляците от Украйна, сключване на съюз с
Кримското ханство
и обединяване на Левобрежна и Деснобрежна украйна под негово управление. Създава постоянна армия, наброяваща около 20 хиляди
сердюци
? войска от казашки наемници, пехотинци. През декември 1666 г. Дорошенко, заедно с татарските войски, унищожава шестхиляден полски отряд край
Браила
и
Брацлав
.
[7]
Една година по-късно Между Русия и Жечпосполита е подписан Андрусовският мирен договор, според който Деснобрежна Украйна остава под властта на Полското кралство. Договорът шокира Дорошенко и деснобрежните казаци и ги подтиква да възобновят военните действия срещу Полша.
[8]
В началото на 1668 г., на съвета на старейшините в Чихирин, той отново повдига въпроса за обединението на
Хетманството
, този път под егидата на Османската империя. Същото решение взима и съветът на левия бряг. Антимосковското въстание обхваща Левобережна и
Слободска Украйна
. Оглавявано е от Брюховецки, който се опитва да запази властта си. В началото на март 1668 г. московските губернатори са прогонени от повечето левобрежни градове, а
Иван Сирко
очиства от московчани цялата Слободска Украйна, с изключение на
Харков
. Това кара Дорошенко да потегли на изток с надеждата да обедини украинските земи и преминава Днепър. В същото време казаците в един от военните лагери в
Полтавска
област убиват Брюховецки и избират Дорошенко за хетман и на двете страни на Днепър. Новоизбраният хетман обаче не успява да укрепи властта си. Московската държава заплашва от север, а войските на Жечпосполита настъпват от запад. Това принуждава Дорошенко да се върне на десния бряг и оставя на лявата страна на Днепър черниговския полковник
Демян Многогришни
като временно изпълняващ длъжността хетман.
[8]
Дорошенко разчита, че заедно ще завършат освобождаването на Украйна и ще организират защитата на украинските земи от руското управление.
[3]
Като противопоставяне на агресивната политика на Русия и Жечпосполита, на
Корсунската рада
през март 1669, старейшините и Дорошенко решават да признаят Деснобережна Украйна за турски протекторат.
[8]
Дорошенко подписва споразумение с османското правителство за признаването на деснобрежните казаци за поданици на Османската империя.
[3]
В началото на август 1671 г. полската армия отново започва военни действия срещу Украйна. В средата на октомври Жечпосполита успява да наложи господство си над част от Деснобрежна Украйна, а в края на октомври полският крал
Михал Корибут Вишневецки
официално утвърждава за хетман на завзетата територия уманския полковник
Михайло Ханенко
.
[8]
В края на май 1672 г. около 120-хилядна османска армия, водена от султан
Мехмед IV
, тръгва към Брацлав срещу поляците. Така започва поредната война на територията на Деснобрежна Украйна. Украинците участват в нея на страната и на двете армии ? Дорошенко се бие на страната на Турция, а Ханенко ? на Полша. На 18 август 1672 г. обединените украинско-турско-татарски сили превземат мощната крепост
Каменец Подолски
и се прехвърлят в
Галиция
. В началото на септември е обкръжен
Лвов
. Поради липса на средства за продължаване на войната, полското правителство предлага мир.
[8]
На 7 октомври 1672 г. между
Жечпосполита
и Османската империя е сключен
Бучачкият мирен договор
, според който поляците се отказват от правата си върху украинските територии. Деснобрежна Украйна е разделена на три части.
Подолието
става част от Османската империя и остава такава до 1699 г. Брацлавската и южната част на Киевската област остават владение на Деснобрежна Украйна под водачеството на Дорошенко, който признава върховната власт на турския султан. Жечпосполита получава
Галиция
,
Волиния
и северната част на областта около Киев.
[2]
Договорът не донася желания мир на Деснобрежна Украйна, тъй като Полша не се отказва окончателно от загубените украински земи и търси начини да си ги върне. В същото време Русия възприема Бучачкия договор като отказ от страна на Полша от правата ? върху Деснобрежна Украйна.
[8]
Руското правителство решава да се възползва от възможността да завземе Деснобрежна Украйна, без да нарушава Андрусовското примирие.
[8]
През май 1673 г., с одобрението на руския цар, левобрежният хетман
Иван Самойлович
изпраща военен отряд към град
Канив
в Деснобрежна Украйна. Отрядът обаче се среща с
татарите
и е разбит. През януари 1674 г. започва нова кампания с 80 000 войници, ръководена от Самойлович и
Григорий Ромодановски
, командир на руската армия в Украйна. Подчинени са всички деснобрежни полкове, с изключение на Чихиринския. Превзети са градовете Крилов,
Черкаси
, Канив и други селища, а тяхното население се заклева във вярност към московския цар. През февруари при Самойлович пристига Михайло Ханенко и също полага клетва за вярност към Москва. На 17 март 1674 г. в
Переяслав
Ромодановски свиква съвет за избор на хетман на почти завладяната Деснобрежна Украйна, на който присъстват представители на 10 полка. Избран е Самойлович, който по този начин става хетман на териториите и от двете страни на Днепър.
[5]
Това събитие обаче не може да се нарече успешно, тъй като предизвиква турска агресия, в резултат на което населението на Десния бряг претърпява нови страдания и бедствия.
[8]
Малко по-късно Дорошенко напада, първо с помощта на татарите, а след това ? и на турците. Военните действия се възобновяват и постепенно започва връщане на някои от падналите градове обратно към Деснобрежна Украйна. На 23 юли 1674 г. Самойлович и Ромодановски започват обсада на град Чихирин, която продължава до 9 август. С оглед на слуховете за приближаването на турски войски, обсадата е вдигната и руската войска, заедно с тази на Левобрежна Украйна се оттегля към
Черкаси
, опожарява града и се установява край Канив. Развръзката на борбата между двамата хетмани става едва през 1676 г. През август Самойлович тръгва на нов поход към Чихирин и след кратка битка Дорошенко се предава, загубил социална подкрепа във връзка с протурската си външна политика. Отказва се от хетманския чин, заклева се във вярност на руския цар и е изпратен в Москва.
[3]
[5]
По време на
Руско-турската война от 1676 ? 1681 г.
, военните действия се водят почти изцяло на територията на Деснобрежна Украйна. През 1677 и на следващата година са проведени два похода към Чихирин, които завършват с оттеглянето на съюзните левобрежни и руски войски. След отстъплението си, през 1679 г. Иван Самойлович, със съдействието на руското правителство, започва насилствено преселване на казаците от Деснобрежна към териториите на Левобрежна и Слободска Украйна. Преселени са около 20 хиляди казашки семейства, а голяма част от напуснатите населени места са опожарени. С това, като административно-политическо образувание, Деснобрежна Украйна за известно време престава да съществува, но все пак пет от нейните полкове оцеляват.
[3]
През януари 1681 г. е подписан
Бахчисарайският мирен договор
, сключен между Москва, Турция и Кримското ханство. Границата между Турция и Русия се установява по река Днепър, Левобрежна Украйна се присъединява към Русия, а Деснобрежна остава турски протекторат.
Днепровското Запорожие
официално става независимо.
[8]
През 1683 г., малко преди поредната
Руско-турска война
, полските войски окупират територията на Деснобрежна Украйна, която отново става част от Жечпосполита. По-късно присъединяването ? е утвърдено с
Карловицкия мирен договор
от 1699 г., сключен между Османската империя и държавите от ?Свещената лига“ ?
Свещената Римска империя
,
Венецианската република
, Жечпосполита и
Руската държава
.
[2]
През 1684 г. полският крал
Ян III Собиески
възстановява автономията на Деснобрежна Украйна с определени граници на военно-административната администрация. Назначава за хетман
Андрий Могила
, който заема поста до 1689 г. Съставен е регистър, включващ 2000 казаци, които впоследствие активно участват във войната. Ян III Собиески се опитва да насели обезлюдения район, привличайки с обещания население от
Волиния
,
Подолието
и
Молдова
. Част от заселниците се преместват и от Левобережна Украйна. Това предизвиква негативната реакция на хетман Самойлович, който забранява преселването на левобережните казаци и селяни.
[5]
Деснобрежните полковници
Семен Палий
,
Самийло Самус
,
Захар Искра
и
Андрий Абазин
успяват да оборудват свои собствени полкове, с което спомагат за възстановяване на казачеството в областта. Към тях са добавени още два полка ? Богуславски (1685 ? 1712) и Фастовски (1685 ? 1712), преименуван през 1702 г. на Белоцерковски. С общи усилия войските изтласкат шляхтата, която изповядва католицизма и се е появила на тази територия след 1679 г. Православната църква обаче се оказва в затруднено положение и до 1703 г. в Деснобрежна Украйна не съществува нито една православна
епархия
.
[5]
През 1699, след подписването на Карловицкия мирен договор, правителството на Жечпосполита премахва автономията на Деснобрежна Украйна и разпуска военните ? сили. Това става главната причина за избухването на казашко-селското
въстание на Семен Палий
през 1702 г., носещо още името Палиивщина и насочено срещу потисничеството на полската шляхта. По време на въстанието са възстановени Уманският (1702 ? 1712) и Чихиринският (1704 ? 1712) полкове. Ръководители са Семен Палий, Самийло Самус и Захар Искра.
[5]
В борбата срещу бунтовниците полският крал се обръща към
Петър I
за помощ. Руският цар не оказва ефективна помощ нито на една от страните, тъй като се опасява, че това може да попречи на основната му задача ? борбата срещу
Швеция
. Хетманът на Левобрежна Украйна
Иван Мазепа
, опасявайки се, че въстанието е заплаха за господството на казашките старейшини и в Левобрежна Украйна, изпраща на Петър I поредица от доноси, в които обвинява Палий в съюз с шведския крал
Карл XII
и твърди, че лидерите на въстанието имат тайно споразумение с него.
[9]
Тъй като през 1700 г. избухва
Великата северна война
, Петър I не желае да разваля отношенията си със своя съюзник ? полския крал
Август II
. Затова през 1704 г. разрешава на Мазепа да нахлуе в Деснобрежна Украйна и да потуши въстанието.
[5]
През април областта е почти завладяна от Мазепа и той кани Палий да го посети за преговори. При пристигането му го арестува и го затваря в замъка на град
Батурин
, където военачалникът прекарва около година. След това Палий е прехвърлен в
Москва
и изпратен на заточение в
Сибир
.
[9]
Мазепа успява да задържи Деснобрежна Украйна под своя власт до 1709 г., като заема поста хетман и на двата бряга.
[5]
Когато през 1708 г., по пътя си към Москва, шведският крал Карл XII се отклонява към Украйна, Мазепа преминава на страната на шведите с надеждата да опази украинските земи от опустошение. Като следствие на този акт в Деснобрежна Украйна навлизат руски войски, но през 1711 г. Петър I се отказва от претенциите си към нейната територия.
[5]
В периода 1711 ? 1714 г. Деснобрежна Украйна е под формалния контрол на Османската империя. През 1712 г. султан
Ахмед III
я прехвърля под контрола на
Пилип Орлик
, близък съратник на Мазепа, преминал на страната на шведите. Съгласно допълнителните членове към
Адрианополския мир от 1713 г.
, през април на следващата година турският султан преотстъпва Деснобрежна Украйна на Жечпосполита, която веднага окупира територията ?. Съществуващите полкове са премахнати, а решението за това е взето от полския
сейм
още през 1712 г.
[5]
Заедно с възстановяването на полската власт започва и възстановяването на порядъка, съществувал на десния бряг до 1648 г. След ликвидирането на
автономията
и премахването на казашките войски, преобладаващото мнозинство от украинското селско население е разделено на свободни селяни, владетелски селяни и селскостопански работници. По-голямата част от поземления фонд, както и предадените за доживотно владение царски имоти са съсредоточени в ръцете на полско-литовските едри земевладелци. Те получават правото на наследствена собственост върху деснобрежните земи и правото самостоятелно да се разпореждат с тях. Тъй като територията е слабо населена, насърчават преселването на селяни от Волиния и Подолието в техните земи, освобождавайки новодошлите от всякакви задължения за срок до 30 години.
[5]
Религиозната и национална политика на властите на Жечпосполита и засилващият се процес на поробване на населението довеждат до появата на движението на
хайдамаците
? въоръжени отряди за борба срещу Жечпосполита. Напрежението между властта и населението достига най-високата си степен през периода 1730 ? 1760, когато избухват три въстания ? през 1734, 1750 и 1768 г., останали в историята с името Коливщина.
[2]
[5]
През 1793 г., в резултат на второто разделяне на Полша, Деснобрежна Украйна влиза в състава на Руската империя. Върху част от територията е създадена Брацлавска губерния, а през 1796 г. друга част е включена в
Киевска губерния
.
[5]