Le Monde diplomatique, 10 jan 2003

Злоупотребата с властта е конститутивна за самия суверенитет. Какво ще значи това по отношение на rogue States ? “бандитските държави”? Дори, държавите, които в момента разобличават, които обвиняват в нарушаване на правото, за липса на право, извращенията и отклоненията, за които била виновна тази или онази rogue State , и самите Съединени Щати, които казват, че са гарантът на международното право и които подемат инициативата за войната, за полицейските операции или за поддържането на мира, защото те имат силата, тези Съединени Щати и държавите, които се съюзяват с тях в своите действия, те самите също, доколкото са суверенни, са първите rogue States .

Преди това ще трябва да се съставят досиета (иначе полезни и разясняващи), които напътстват например обвинителните речи на хора като Чомски и Блум, и творби озаглавени Rogue States. Не е до това да сме несправедливи към тези смели творби, колкото до едно съжаление, че липсва последователна политическа мисъл, именно по въпроса за историята и структурата, за “логиката” на понятието суверенитет. Тази “логика” би показала, че, a priori , държавите, които са в състояние на война с rogue States , самите те, в своя най-легитимен суверенитет, са rogue States , злоупотребяващи със своята власт. Откакто има суверенитет има и злоупотреби с властта и rogue State . Злоупотребата е закона на употребата, това е самият закон, това е “логиката” на един суверенитет, който може да властва само без да е разделен. По-точно, понеже той никога не се случва освен по един критичен, несигурен, нестабилен начин, суверенитета може само да допринесе , за едно ограничено време, за властването без разделяне. Той може да допринесе за имперската хегемония. Употребата на това време е вече злоупотреба ? както прави това тук бандитът, който съм самият аз. Следователно има само бандитски държави . Потенциално или в действителност. Държавата е бандитска. Винаги има повече бандитски държави, отколкото сме си мислили. Повече бандитски държави , как да разбираме това?

Очевидно, в края на това голямо обръщане, бихме били склонни да отговорим с “да” на въпросът поставен в заглавието: “Най-силната причини: има ли бандитски държави?” Да, нали, има, но винаги повече, отколкото сме си мислили и казвали, винаги повече. Това е едно първо преобръщане.

Но ето ви го последното преобръщане, изцяло последното. Изцяло последното обръщане на един обрат, на една революция, или пък на една revolting door . В какво се състои то? Отначало бихме били изкушени, но аз ще устоя на това изкушение, толкова лесно, колкото и законно, да мислим, че там, където всички държави са бандитски, там където бандитокрацията е самата крация на държавния суверенитет, там, където има само бандити, няма повече бандити. Но отвъд тази по някакъв начин вътрешноприсъща необходимост да изхвърлим от употреба смисъла и обхвата на думата “бандитски”, щом като, колкото повече има, то толкова по-малко има, и щом като “повече бандити”, “повече бандитски държави” значи две толкова противоречиви неща, то има една друга необходимост за да се сложи край на това позоваване и да се впише неговата епоха, да се ограничи честото, повтарящото се, принудителното апелиране, което Съединените Щати и някои техни съюзници могат да правят.

Моята хипотеза е следната: от една страна, тази епоха започна с края на студената война, през която две свръхвъоръжени суперсили, постоянни членове и основатели на Съвета за сигурност, вярваха, че могат да направят така, че да властва редът в света чрез равновесието на ядрения и междудържавен терор; от друга страна, дори ако продължим да си служим тук или там с този израз, неговият край е не толкова театрално обявен, колкото медийно потвърден от 11 септември (една неизбежна дата за да посочим икономично едно събитие, на което не съответства никакво понятие, [et pour cause], събитие освен това конституирано, по структурен начин, като публично и политическо събитие ? следователно отвъд всичките трагедии на жертвите, пред които не може да не се поклоним с безпределно съчувствие ? чрез тази мощна медиатеатрализация пресметната от две страни).

С двете кули на World Trade Center визуално се срути целия диспозитив (логически, семантически, реторически, юридически, политически), който правеше полезно и значещо разобличаването, като цяло успокоително, на бандитските държави. Доста скоро след срутването на Съветския Съюз (“срутване”, защото в него е една от предпоставките, един от първите пъти на срутването на двете кули), от 1993, Клинтън, при своето встъпване във властта, откри като цяло политиката на репресии и санкции срещу бандитските държави, като декларира, по адрес на Обединените нации, че неговата страна ще ползва по начин, който му се струва подходящ, члена за изключението (член 51), и че, цитирам, Съединените Щати ще действат “ многостранно ако е възможно, но едностранно ако е необходимо ”.

Тази декларация е подхващана наново и потвърждавана не веднъж: от Мадлин Олбрайт, когато беше представител в Обединените нации или от Уилям Коен, секретар по отбраната. Той обяви, че спрямо бандитските държави като цяло Съединените Щати са готови на едностранна военна интервенция (следователно без предварителното съгласие на ООН или Съвета за сигурност) всеки път щом техните жизнени интереси са застрашени; и под жизнени интереси той разбира, цитирам, “ безпрепятствен достъп до ключови пазари, източници на енергия и стратегически ресурси ” и всичко това, което бъде определено като жизнен интерес от една “ национална юрисдикция ”. Следователно ще е достатъчно вътре в Съединените Щати, без да се съветват с никого, Американците да отсъдят, че техният “жизнен интерес” ги ръководи, за да имат причина, една добра причина, да атакуват, да дестабилизират или да разрушат всяка държава, чиято политика би била против този интерес.

За да оправдаят този едностранен суверенитет, това не-разделяне на суверенитета, това престъпване на предполагаемо демократичната и нормална институция на Обединените нации, за да докажат тази най-силна причина, трябваше тогава да се постанови, че въпросната държава по отношение на агресорите и заплашващите страните действа като бандитска държава. “ бандитска държава , казва Робърт С. Литуак, е тази, която Съединените Щати намират за такава. ” И така в същия момент, в който обявяват, че действат едностранно, Съединените Щати полагат самите себе си като бандитска държава. бандитска държава, Съединените Щати на 11 септември бяха официално упълномощени от ООН да действат като такава, т.е. да вземат всички мерки, които смятат за необходими, за да се защитят, навсякъде по света, от така наречения “международен тероризъм”.

Но какво се случи или по-точно, какво сигнализира, изясни, потвърди 11 септември? Освен всичко това, което можем да кажем, повече или по-малко законно, и на което аз няма да се връщам, какво стана ясно именно този ден, един ден, който не беше чак толкова непредвидим, колкото се твърдеше? Това е напълно и прекалено очевидно: след студената война, абсолютната заплаха няма държавна форма. Ако по време на студената война тя беше контролирана от две държавни свръхсили, то разпространението на ядрения потенциал извън Съединените Щати и техните съюзници, не беше повече контролируемо от никоя държава. Дори и ако се опита да се възпрат последствията от това, много знаци могат да покажат с очевидност, че ако е имало травматизъм от 11 септември, в Съединените Щати и в света, то той не състои, както често вярват, в общ травматизъм, в един раняващ ефект, породен от нещо, което е вече в действителност минало, и което бива преживявано актуално, рискувайки да се повтори още веднъж, а това е травматизмът на неоспоримият страх от една по-лоша и предстояща заплаха.

Травматизмът си остава травматизиращ и нелечим, защото идва от бъдещето. Виртуалното също травматизира. Травматизмът се случва там, където човек е наранен от една рана, която още не се е случила в действителност, а се е случила само като сигнал, който я известява. Темпорализацията на този травматизъм произтича от идващото. Защото тук бъдещето не е само виртуалното рухване на други кули и подобни структури, или дори възможността за бактериологична, химична и “компютърна” и т.н. атака. Дори и ако това никога да не трябва да се изключва. Най-лошото, което предстои е ядрена атака, която заплашва да разруши държавния апарат на Съединените Щати, т.е. една демократична държава, чиято хегемония е толкова очевидна, колкото и разклатена, в криза, на една държава, която се предполага да е гарант, единствен и последен пазител на световния ред на нормалните и суверенни държави. Тази виртуална ядрена атака не изключва и другите, тя може да е съпътствана с химични, бактериологични и компютърни нападения.

И така, тези агресии са били твърде често въобразявани, откакто се е появил термина rogue State . Но пък са били идентифицирани, чрез своя произход, с държави и следователно организирани, стабилни, идентифицируеми, локализируеми, териториализирани сили, които не са самоубийствени или не се предполага да са такива, и биха се поддали на оръжията на разубеждаването. През 1998, House Speaker -ът ^{[ 1 ]} , Нют Гингрич каза доста добре, че СССР беше успокояващ, доколкото неговата власт, упражнявана бюрократично и колективистично, следователно не самоубийствено, се поддаваше на разубеждаване. Той добави, че за нещастие, не е вече такъв случая с два или три режима по света днес. Той би трябвало да уточни, че всъщност вече не става въпрос за държави или режими, статични организации, свързани с една земя или нация.

Много бързо, аз видях това в Ню Йорк, за по-малко от месец след 11 септември, членове на Конгреса уточниха по телевизията, че са били взети подходящи технически мерки за да не може една атака към Белия Дом да разруши за няколко секунди държавния апарат и всичко онова, което представлява правовата държава. В нито един миг президентът, вице-президентът и целият Конгрес не се намират заедно на едно и също място по едно и също време, както се е случвало понякога, например в деня на президентската Декларация за състоянието на Съединените Щати. Тази абсолютна заплаха беше все още възпирана по време на студената война от една теория на стратегическата игра. Но тя повече не може да бъде възпирана там, където заплахата не идва вече от някаква конституирана или потенциална държава, която може да се третира като бандитска държава. Това лъхаше от суетата и безполезността на реторичните разходи (без да говорим за военните разходи) за да се оправдае думата война и тезата, според която “войната срещу международния тероризъм” трябва да визира определени държави, които служат като финансова подкрепа, логистична база или пристан на тероризма; или които биха могли, както се казва по-натам, sponsor или harbour [ да поддържат или да приютяват ] терористите.