Христология

Христология се нарича най-често науката, която се занимава с богословските (теологичните) аспекти на Иисус Христос , но се говори също така например за традиционна христология, христология на ранното християнство и патристиката, на решенията на вселенските събори и отделни богослови, църкви и секти, на иконописта и др. Литературата на тема ?Христос“ е необозрима.

Традиционни църковни христологии [ редактиране | редактиране на кода ]

Названия и титли на Иисус Христос в четирите канонични евангелия

От самото начало на първо място се тълкуват названията и мисията на Иисус Христос според Новия завет, въпреки че общоприето е мнението за неопознаемостта на божественото. На някои неразрешими въпроси често се среща мнението ?Един Господ знае ? той знае всичко“ ( Дионисий Ареопагит ).

Спасител (Матей 1, 21; Лука, 2, 11)* Светий Божий (Марк 1, 24)
Мессия / Христос (Марк 8, 29; Матей 1, 16; 16, 16; Йоан 1, 41, 4, 25, 4, 26)
Иисус Назарянин син Давидов (Марк 10, 47)
Господ (Лука 24, 34)
възлюблен Син Божий (Марк 1, 11; 15, 39, Йоан 1, 49)
Аз съм; и ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ с небесните облаци. (Марк 14, 62)
Човешки Син (Марк 2, 10; 14, 62)
Юдейски цар (Марк 15, 2)
Израилев цар (Йоан 12, 13)
Агнец Божий (Йоан 1, 29; 1, 36)
първосвещеник (Марк 2, 26; Йоан 11, 19; 11, 51; 18,13)
слово то стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца (Йоан 1,14)
добър пастир (Матей 2, 6; 9, 36, Марк 6,34; Йоан 10, 11; 10, 14; 1016)
(Аз съм) хлябът на живота (Йоан 6)
светлина на света (Йоан 9, 5; 12, 46)
светлина на човеците (Йоан 1, 4)
равви (учител) (Йоан 1, 38)

Различно се тълкува Хритос от представителите на трите писмени религии: юдаизъм, християнство и ислям, техните разклонения и секти.

Иисус Христос стои в центъра на учението и каноните на различните християнски църкви. Между православните църкви, приели решенията на Халкедонския вселенски събор ( Никео-Цариградски символ на вярата ) и западните църкви няма различия в областта на вероучението. Христологията на древната Църква се развива главно на Изток, разбира се и с участието на Запада, и се явява и до днес общо наследство на православието и католичеството, но акцентите се поставят различно.

Православната Църква изповядва, че е Една, Света, Съборна и Апостолска Църква (1 Тим. 3,15), което твърди и Католическата (= съборна) църква и след Голямата схизма (1054 г.). Централно различие и главна догматическа причина за разделението на двете най-големи църкви е христологичният спор за Филиоквето (9 в.) ? вижте Верую (Символ на вярата) . Общо казано, Православната църква подчертава божествената природа на Христос повече от човеческата.

Понятия от древните литургически текстове и богословието като Богочовек, ипостас (χυποστασι? ? учението се появява в началото на 6 в., вероятно чрез Йоан Граматик ), същност и единосъщност, природа (φ?σι?) и както и споровете за Светата Троица и природата на Иисус Христос са централни в христологическите спорове, които са най-продължителните и драматичните в историята на Църквата. През 4 в. на Първия и Втория вселенски събори се изясняват въпроси, свързани с единството на Божествената Троица. Според Арий Христос не е равен на Бог-Отец, а само нему подобен (подобосъщен / ομοιο?σιο?), докато александрийският епископ Александър твърди, че Христос е единосъщен (ομοοο?σιο?) с Отца. Първият вселенски събор утвърждава православното учение за единосъщието, формулирано в Символа на вярата . През 5 век се оформя христологическото учение за тайната на Боговъплъщението: начина на съединение и единството на Божествената и човешката природа в Лицето на Господа Иисуса Христа. Дева Мария е обявена от Ефеския вселенски събор Богородица и осъжда Теодор Мопсуетски , който твърди, че Христос има две разделни естества. Така несторианството , което разделя двете естества в Христа ? божественото и човешкото, и ги приписва на две отделни лица, е осъдено през 431 г. на Третия Вселенски събор в Ефес . Крайната реакция поражда монофизитството , което отъждествява понятията природа и ипостас, от което следва съединението на двете естества в Христа ? Иисус Христос е не Богочовек, а само Бог, а човешката му природа е изчезнала, както изчезва капка в морето. През 499 г. като разсадник на несторианството е закрита Едеската школа, но тя се преселва в Персия (Низибийска школа). В същата година персийските християни се отделят от Източната църква и образуват свой патриархат. Несторианството се разпространява в Индия, Китай и Монголия. На Четвъртия вселенски Халкидонски събор (май 451 г.) монофизитите търпят поражение. Приема се най-важната догматическа формулировка на Православното вероучение: ?Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божествена природа, а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение, (роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос.“ След Четвъртия вселенски Халкидонски събор монофизитството обаче продължава да се вероизповядва в източната част на Византийската империя от сирийци , копти , етиопци и арменци . Икуменическите диалози и спорове между православни и противохалкидонци траят до днес. В последната Съвместна декларация на ?Смесената комисия за диалог между Православната Църква и ориенталските Православни църкви“ (1993 г.) се казва: ?Ние ясно разбрахме, че нашите две семейства винаги вярно са пазили една и съща истинска православна христологическа вяра и непрекъснато апостолско предание, макар да са ползували по различен начин христологическите термини… Двете страни са съгласни, че снемането на анатемите и запрещенията ще бъде основано на твърдението, че съборите и лицата, които по-рано са били предадени на анатема или осъдени, не са били еретически“. [1] Тази декларация се приема от едни, но се осъжда от други православни християни. Част от причините за това са отказът на източните църкви да признаят напълно Четвъртия вселенски Халкидонски събор. [2]

Учението на монотелитите, според които Христос има една воля, но едно действие, е осъдено от Шестия вселенски събор (680 ? 681) и след това постепенно изчезва.

Концепции на по-новите христологии в някои научни среди [ редактиране | редактиране на кода ]

Спорът, доколко концепциите в по-новата христология от 17 ? 18 в. насам са научни, е неразрешим. Най-важни в рационализма са въпросите, какво мнение за себе си е имал историческият Христос и как са го възприемали съвременниците му. Главен проблем е различаването на историческата личност Иисус Назарянина от Иисус Христос (Божия син). В академическите изследвания върху Новия завет на подобни въпроси се дават различни отговори. През 19 в. немски учени провеждат сравнителен литературен анализ на текстовете и твърдят, че най-старото евангелие е това на Марк и че Матей и Лука, които не са се познавали, са го ползвали като главен източник. Такова е преобладаващото днес мнение в т.нар. ?прогресивна теология“.

В догматичната христология на Православната църква някои учени намират останки на монофизитсвото, както и в догматичната христология на Католическата църква такива на несторианството.

Христология на иконописта [ редактиране | редактиране на кода ]

Най-важните титли и имена на Иисус Христос на икони

IC ХС
?ИС ХС (на руски икони след около 1670 г.)
Вседържител (Пантократор)
Спасител
Алфа и Омега (на западни икони)
Цар на царете
Благодатен (Евергетис)
Единороден син
Емануил

Имена на Христовата икона според Първата ерминия на Дичо Зограф (1835 ? 1839)

Вседържител, Животодавец, Спасител на света, Милостивият, Вестител на велик съвет, Човеколюбивият, Емануил

Литература [ редактиране | редактиране на кода ]

Сергий Булгаков, прот. Православие. Очерки учения Православной церкви , Париж 1935
Alexis van Bunnen, Actualite de la christologie du p. Serge Boulgakov // Le Messager Orthodoxie 98 (I-II 1985), 13 ? 44
Jean Zizioulas, Christologie et Existence. La dialectique creeincree et le dogme de Chalcedoine // Contacts 36 1984, 154 ? 172
Проф. Карл Христиан Фельми, Введение в современное православное богословие (изд. Московского Патриархата), Москва 1999
Куйо Куев , Вселенски събори // Петър Динеков (с колектив), Кирило-Методиевска енциклопедия, изд. на БАН, Институт за литература; акад. издателство ?Марин Дринов“, т. I, София 1985, с. 462 ? 468

Външни препратки [ редактиране | редактиране на кода ]

Вижте също [ редактиране | редактиране на кода ]