Психолингвистиката
е дял от
езикознанието
(лингвистиката), който изучава процесите на образуване, възприемане и формиране на речта в тяхната съотнесеност със системата на
езика
.
Дотолкова, доколкото обхваща изучаването на процеси, пряко свързани с дейността на нервните структури и висшите психични функции, психолингвистиката е гранична наука, тъй като лингвистиката регистрира и изучава езиковите процеси в синхроничен и диахроничен аспект, но е безсилна да изследва и обясни процесите на формиране на езиковата способност и реализацията ? при отделната личност.
Психолингвистиката започва своето развитие едва през
50-те
години на
20 век
. За сметка на това, развитието ? е бурно, в него се включват
лингвисти
,
психолози
,
физиолози
,
математици
и др. Акцентира се върху изработването на модел, който да обясни и илюстрира начина, по който отделната личност регистрира, преработва, класифицира и запаметява езиковия стимул, по който образува семантични връзки между понятията и ги оформя като изказване. Изработването на такъв модел обаче се оказва немислимо без изучаване на езиковото овладяване в онтогенетичен план. Затова възниква един от най-важните клонове на психолингвистиката ?
психолингвистика на развитието
(част от възрастовата психолингвистика), изучаващ сформирането на езиковата система при децата. В процеса на изследване все по-често се поставя въпросът за универсалното и специфичното в овладяването на родния език. Изследователи като
Ноам Чомски
и
Даниел Слобин
се опитват да открият това, което е общовалидно в овладяването на езика, независимо от спецификата на отделните езици. Чомски говори за ?универсална граматика“, на която се подчинява овладяването на езика ? ?…схематична структура от правила, които са задължителни за всички човешки езици,…условията, на които такива граматики трябва да отговарят и принципите, от които се определя интерпретацията им.“
[1]
, а Слобин стига по-далеч ? избягвайки употребата на неясния концепт ?универсална граматика“, той използва понятието ?универсалии“, отнасящи се до различните области от езиковата способност. В съответствие с формулировката си, Слобин отделя 7 оперативни принципа, чието приложение се извършва чрез по-конкретните универсалии. Изводите му се базират на задълбочен анализ на закономерностите в овладяването на редица езици, главно индоевропейски.
Повечето автори посочват като универсалии два процеса, съпътстващи задължително езиковото овладяване ? свръхгенерализацията и словотворчеството. Свръхгенерализацията е явление, което се характеризира с абсолютизиране на определени морфологични модели, които без изключение са продуктивни на дадения етап от развитието на езика, и които се разпростират дори върху форми, неизискващи употребата им. Наблюдава се стремеж у детето да игнорира изключенията и да абсолютизира останалите правила. Пример за свръхгенерализация в българския език е запазване на основата на формата за единствено число, мъжки род в думи като
орел, петел, козел
, които в множествено число се трансформират в:
орели, петели, козели.
Другото закономерно явление-словотворчеството-е резултат от вече сформирани в детското съзнание езикови модели, използващи се за образуването на своеобразни неологизми, например ?мазелин“ вм. вазелин, ?улиционер“ вм. милиционер
[2]
.
Един от основните термини в психолингвистиката ? ?езикова способност“ ? е въведен от Чомски. С него се обозначават няколко страни:
- владеене на граматиката на съответния език.
- владеене на външната/фонологична/ форма на езика
- владеене на правилата за адекватно използване на езика според социалния контекст.
Ако една от тези части не е изпълнена, не може да се говори за сформиране на езиковата способност.
Нормативен контрол
![Редактиране в Уикиданни](//upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8a/OOjs_UI_icon_edit-ltr-progressive.svg/10px-OOjs_UI_icon_edit-ltr-progressive.svg.png) | |
---|
|