от Уикипедия, свободната енциклопедия
Италианският неореализъм
(от
италиански
:
Neorealismo
) e направление в изкуството на
кинематографията
, зародило се в
Италия
в годините след
Втората световна война
(1943 ? 1955).
Течението се характеризира с разказване на истории за хора и социални групи от бедната работническа класа, филмирани на действителния терен вместо в комфорта на филмовите студия. Често за поддържащите роли са използвани непрофесионални актьори от местното население. Неореализмът изважда на преден план трудностите в икономически и морален аспект в следвоенните години, рефлектиращи в характерната италианска
народопсихология
.
Италианският неореализъм е развит от група филмови критици в кръга на италианското списание ?
Cinema
“. Сред тях са
Микеланджело Антониони
,
Лукино Висконти
,
Джани Пучини
,
Чезаре Дзаватини
,
Джузепе Де Сантис
и
Пиетро Инграо
. Поради наложени ограничения за писане на статии директно за политика (главен редактор е
Виторио Мусолини
? син на
Бенито Мусолини
), критиците атакуват т.нар. ?филми на белите телефони“ (telefono bianco films), които доминират в киноиндустрията през 30-те и 40-те години на ХХ век. Това са филми, копиращи американските холивудски лековати продукции от това време, показващи небрежен и безгрижен начин на живот на фона на луксозна интериорна сценография. Оттам идва и названието ? белият телефонен апарат, за времето си, е символ на заможната буржоазна класа. В противовес на това критиците прокламират тезата за обръщане на италианското кино към произведенията на писателите реалисти от началото на века.
Неореалистите са силно повлияни от течението на френския
Поетически реализъм
. Двама от изявените им водачи, Антониони и Висконти, са работили с видния представител на жанра ? френския режисьор
Жан Реноар
. Два от най-значимите филми, предшественици на неореализма, са
Тони
(1935) на Реноар и
1860
(1934) на Блазети.
- Рим ? открит град
(Роберто Роселини, 1945)
- Шуша
(
Виторио Де Сика
, 1946)
- Пайза
(Роберто Роселини, 1946)
- Германия, година нула
(Роберто Роселини, 1948)
- Крадци на велосипеди
(Виторио Де Сика, 1948)
- Земята трепери
(
Лукино Висконти
, 1948)
- Горчив ориз
(
Джузепе Де Сантис
, 1949)
- Стромболи, земя на Бога
(Роберто Роселини, 1950)
- Най-красивата
(Лукино Висконти, 1951)
- Умберто Д.
(Виторио Де Сика, 1952) ? заснет през 1951 година, излязъл по екраните през 1952 година. Много филмови историци определят края на течението на неореализма със зародилите се публични атаки към този филм.
[1]
- Мамините синчета
(
Федерико Фелини
, 1953)
- ↑
Bordwell, David & Thompson, Kristin.
Film Art; An Introduction
. 8th edition. p. 461.
Нормативен контрол
| |
---|
|