| Тази статия
е със спорна
неутралност
.
Моля, вижте съответната дискусия на
беседата
. Не премахвайте този шаблон, докато диспутът не бъде разрешен!
|
Източно-западната схизма (разкол)
,
[1]
позната и като
Великата схизма
[2]
(този термин по-късно се използва за
Папската схизма
), е институционно-политическо и духовно разделение на
християнската църква
на два основни дяла ?
римокатолицизъм
и
източно православие
. Разколът между
Рим
и
Константинопол
бележи началото си от
1054
година.
Разколът е крайната точка от един период на институционално разделяне между двете църкви. Основната причина за него е нежеланието на подвластния на императора константинополски патриарх (патриарха на Новия Рим) да приеме върховенството в Църквата на римския папа. За разделянето спомогнало и преувеличеното наблягане на вече съществуващите разлики в догмите, обредите и организацията. В този смисъл, една от причините за започналото разцепление е неспособността на църковната институция да постави Христовото учение над културните различия между Изтока и Запада. От друга страна, в източната част на империята се използвал предимно старогръцкият книжовен език, докато в западната ? не само в църковните служби, а също в
науката
и междудържавните отношения се използвал латинският, което засилва раздалечаването. В богословски план, старогръцкият книжовен език (на който са първоизточниците на Светото писание) може да предаде богословски тънкости, непостижими за латинския, което явно проличава в спора за добавката ?
Филиокве
“, въведена през V? век от Западната църква.
През
1014
г. папа
Бенедикт VIII
окончателно утвърждава тази идея. Тази оспорвана от източната църква добавка (?и Сина“) през Х век е критикувана от константинополския патриарх
Фотий I
по време на т.нар. ?Фотиева“ схизма и е в основата на догматичните противоречия между двете Църкви.
Друга спорна точка между двете страни е учението за
чистилището
. Според старогръцките богослови междинна степен между
рая
и
ада
, наречена ?чистилище“, не съществува, докато западните твърдят, че починалите без смъртен грях имат възможност за ?очистване“ през определен от Бога период, преди да се изправят в Неговото присъствие. Освен на институционно-организационна основа съществували и второстепенни разногласия и по въпросите на църковната организация ? напр. възгледите за епископския чин, въпросът за безбрачието (
целибат
) на свещениците, начинът на приготвяне на причастието (
евхаристията
).
От геополитическа гледна точка, институционният разкол на Източна и Западна църква налага в Европа утвърдените вече два начина на управление ?
цезаропапизъм
във Византия и Източна Европа, включително и в България, и
папоцезаризъм
в кралствата от Западна Европа. Католицизмът акцентира върху духовната власт (папата), която се стреми към върховенство над светската власт (императори, крале). Чрез коронация папата утвърждава западноевропейските монарси, но има и властта да ги
анатемоса
и свали от власт. А цезаропапизъмът се изразява в това, че императорите назначават патриарсите и влияят върху живота на църквата. Тези два образеца просъществуват до появата на
Реформацията
и
абсолютизма
в Европа.
През
1054
г. настъпва и разделението по същество. В Константинопол католическите обреди са отречени като покварени, а католическите църкви ? принудително затворени. В Рим папа
Лъв IX
, вече на смъртен одър, изпраща в Константинопол помирителна мисия, оглавена от
кардинал
Хумберт
. След тримесечно напразно очакване патриархът да ги удостои с аудиенция, кардинал Хумберт издава от името на папата
була
за отлъчване на
Михаил Керуларий
от църквата. В нея са изброени обвиненията на папата към Михаил Керуларий и Източната църква ? че свещениците се женят, че не се отлъчват онези, които носят бради, и т.н.
Разделението на двете църкви бива затвърдено век и половина по-късно, когато на 13 април 1204 г. кръстоносците от
Четвърти кръстоносен поход
превземат Константинопол. Това става по молба на претендента за император,
Алексий IV Ангел
, син на детронирания византийски император
Исак II Ангел
. В замяна на възстановяването му на престола, последният обещава на кръстоносците 200 000 марки, провизии за похода им и 10 000 души войска. След като те превземат града и го възстановяват на престола обаче, Исак IV Ангел не успява да събере обещаните средства, а населението на града се разбунтува и го детронира. Вследствие на това, след две години лагеруване пред стените на града под непрекъснатите византийски набези, кръстоносците решават да го нападнат и да си вземат обещаното насила. Това второ нападение също е успешно и кръстоносците разграбват византийската столица, подлагайки населението на клане и безчестие. Папата отлъчва участвали в това дело кръстоносци, въпреки че скоро след това отново ги приема в Църквата. Като причина за превземането на Константинопол не бива да се пренебрегва и съвсем неотдавнашният тогава погром над западните християни в Константинопол в края на Х?? век, в резултат на който от ръцете на византийците живота си загубват няколко десетки хиляди души, главно венецианци и генуезци.
През
XV век
под натиска на османската заплаха източната страна прави опити за обединение с Римокатолическата църква. През
1439
г. на събора във Флоренция се подписва уния между двете църкви. Унията е била категорично отхвърлена от присъствалия на събора св. Марк Ефески и на практика не просъществувала дълго. Само след няколко години много от присъствалите на униатския събор епископи и митрополити открито отхвърлили съгласието си със събора и твърдели, че решенията на него са били изтръгнати посредством подкупи и заплахи от страна на латинското духовенство. Така Унията била отхвърлена от повечето Източни Църкви. Във връзка с това повечето средновековни гръцки богослови продължават да отричат обединението. След падането на Константинопол през
1453
-та, обединението бива официално разтрогнато след решение на новия император ? Султана, и за нов
Константинополски патриарх
е назначен водачът на противниците на унията
Генадий Схоларий
.
През
1964
г., в
Йерусалим
се срещат вселенският патриарх
Атинагор I
и римският папа
Павел VI
. Това е първата среща на водачите на Източноправославната и Римокатолическата църква след 1439 г. В резултат на тази среща през декември
1965
г. са отменени взаимните
анатеми
и е подписана Съвместна декларация
[3]
.