от Уикипедия, свободната енциклопедия
Астеносферата
(от
гръцки език
,
астенeс
? ?слаб“ + ?сфера“) е слой от строежа на земното тяло, заемащ най-горната част на
земната мантия
, непосредствено под литосферата. Намира се между 100 и 200 km под повърхността, но вероятно на места достига до 700 km. Това е ?най-слабата“ или най-меката част от
земната мантия
. Терминът е въведен от американския геолог
Джозеф Баръл
през 1914 година, след откриването на явлението
изостазия
.
[1]
От физическа и по-точно механична гледна точка астеносферата е слой, неиздържащ на тангенциални
напрежения
. Това е слой, който отбелязва повърхностната част на горната мантия и е втечнената скална маса, върху която се осъществява
континенталният дрейф
. Под влияние на сравнително малко механично напрежение, в нея протичат пластични потоци, които позволяват чрез бавните си движения постепенно да се създадат условия на
хидростатично равновесие
.
[1]
Крайната ?
якост
е толкова малка, че може да се пренебрегне.
Температурата
? съответства на тази на минимума на началното разтапяне (която е по-ниска в присъствието на водна фаза). Долната граница на астеносферата не е рязка, а се изразява чрез прехода към лежащата отдолу мантия. Астеносферата е пластична, но в нея се обособяват няколко второстепенни геофизични граници с по-висока твърдост (на около 410 и 660 km дълбочина), около които има повишена скорост на
сеизмичните вълни
, което е индикация за наличието на по-твърди слоеве.
[2]
