Another year не като филма на Майк Лий, дето го чакаме тази година, а като миналата година, в която (тук е моментът да скролнете през 1 987 664-та на брой досадна блог-рекапитулация, каквато нямах никакво намерение да правя и не знам защо все пак направих,  до последния абзац, където има нещо несвързано и интересно) :


Прочетох обидно малко количество книги. Една от тях – ‘Let the Great World Spin’ – исках никога да не свършва, а от една – ‘Vellum’ на Хал Дънкан – исках единствено да свърши, но тя все не свършваше.
Четенето, като забравеното олд-скуул удоволствие от разказването, и четенето, като газене в гъст и лепкав петмез, съумяха да се концентрират в един и същ автор – препоръчвам ви да сведете отношенията си с Карлос Руис Сафон до един роман и дано имате късмета да е правилният.
След като се сдобих с автографа и златисто-зеленото, много специално и озвучено с музика последно творение на един от най-яките хора на фантастичното поле, чак ей сега, в последните седмици на годината се въоръжих и с (поредните) литературни доказателства, че предходното преувеличение не е преувеличено. Ако ‘Let the Great World Spin’ не беше просто най-красивото нещо, писано за любимия ми град, ‘Finch’ щеше де е безапелационната книга за 2010 на yours truly. А Вие кога ще започнете да ми плащате за рекламата, г-н Вандермиър?

Установих, че за лудото време между март и август съм гледала някъде около 10-12 филма. Ако онова с книгите беше обида, това какво да го наречем?
Eдин от любимите ми кино-творци ми нанесе такова почти физическо разочарование, че ми се прииска да се скрия в гардероба и да си отрежа косата. Второто го направих. За шестте месеца оттогава тя пак порасна (поне сравнително), а ти някога ще бъдеш ли пак както преди, М.Найт? Поне сравнително ?
Каквито и авторски грехове да ни стовари върху главите Крис Нолън с 10 годишния си магнум опус, трескавият (и същевременно тих) начин, по който ни разказа какво представлява животът му на творец, по който поне се опита да направи най-важната част от тоя живот – публиката, съпричастна, за мен е едно от смелите и много искрени неща, които се случиха в този абзац на годината.
След като Хоакин Финикс ме измами, че се е разпобъркал ( от побъркал?), реших да се сдобия с нов любим кино-мъж, когото ще видите, когато хоства Оскарите.
В крайна сметка, добре че бяха онези двама фантастични американци – с брада и без брада – та да се превърне Фейсбук в изкуство. Киното също.

С музиката всичко беше наред. Не с безкрайно много тазгодишни неща, но все пак…
Fourplay направиха албум в традиционната си зона на хипервисок стандарт.
Хърби Хенкок пренаписа с изтънчения си виртуозен почерк до нещо напълно ново десетина изпокъсани от употреба песни и по-важно – отнесе ми главата наживо.
Малко се срамувам, че така и не пожелах да вдигна ниво в блус-схемите и че не си купих и не слушах „The Ages of Adz” на Суфян Стивънс (който няма абсолютно нищо общо със блуса и слава богу).
Em strikes again! Върнах се в 2002-ра с, автоцитирам си носталгичното ‘ two days of 'Recovery's mindwasing, adrenalinish, neurotic wittiness’ . И после с още няколко такива days. "Space Bound" там е Песента.

Закъснях за Култово представление на Бродуей, защото в ‘Strand – 18 miles of books’ – най-страхотната книжарница на планетата Земя - се чувствах като Себастиан от ‘Приказка без край’, а пък и трябваше да си довърша разговора за Филип Дик с един от продавачите. След края на Култовото представление ми се искаше да си бях останала при книжарницата и разговора.
Разминах се за няколко дни – някакви си дни! – с феноменалните Alvin Ailey American Dance Theater във Флорида и мислех, че ще умра от яд.
Совалката Атлантис стартира последното си пътуване почти от пред краката ми и мислех, че ще умра от вълнение.
Качих се на космически симулатор (защото понякога се правя на повече bad-ass, отколкото съм) и мислех, че ще умра наистина .


Единственото нещо, което със сигурност очаквам от новата година, е все така парализиращо да ме е страх от пеперуди. И втората част на ‘Hangover’, естествено . Докато се опитвате да разберете кое от тези две проникновени твърдения е факт и кое лъжа, аз ви пожелавам честита нова година, скъпи приятели, и дано най-лошото, което ви се случи през нея, да е пеперуди и hangover!

*

За финал и за начало (негово и на годината), нещо ново и обещаващо: искам да препоръчам на всеки, който има някакво отношение към литературата и езика, един човек, който чупи изречения  , за да види какво има вътре, а после сглобява видяното в страхотни истории. Уловката е, че за тези истории обикновено ще се налага да рискувате с две преследвани от Интернет-полицията действия: усилия и концентрация . Ама този риск е като при скачането с бънджи – най-трудно е началото, после става вълнуващо и свършва по-бързо отколкото очакваш. Просто има неща (хора), които си заслужават... рисковете. :)
На теб ти пожелавам вдъхновение и... направи си тук сам съществително от нямането на граници в творенето, защото силно се надявам да не пишеш само за литература. Беше крайно време. :)

Декадентска естетика на удоволствия и неудовлетвореност, на култури и контракултури, на избуяващо и саморазрушаващо се изкуство, на меланхолия и експеримент – Амбъргрис. Зеленият с хиляди отсенки на зеленото град на Джеф Вандермиър.
Амбъргрис е странно място, разположено върху едва доловима гънка в материята на нормалността, където почти всичко е такова, каквото не е . Градът съществува на ръба на въставането на скрит отвътре (по-точно отдолу) друг, налуден подград. И на границата между нещо голямо, което едва е успял да потули, и нещо друго голямо, което му предстои да преживее. Амбъргрис се движи по периферията на зрителното поле на своите жители в състояние на крехък баланс между реалност и халюцинация, като живо същество. ‘Shriek: An Afterword’ е трактат за природата на това особено и опасно същество. Както и за природата на двама души – брат и сестра, които са негово творение и му принадлежат.
Джеф Вандермиър оставя втората си книга от трилогията за Амбъргрис изцяло в ръцете на Дънкан и Джанис Шрийк. Само на тях двамата ще разчита и читателят да му разкажат доколкото могат или доколкото искат за себе си и за града, който тече (при Дънкан буквално) във вените им.

‘Shriek’ започва в момент от историята на Амбъргрис, в който от подземията на града се надига мирис на бедствие, а в по-личен план – историкът и изследовател на странните същества Gray Caps Дънкан Шрийк е изчезнал. Историческата монография на Дънкан ‘The Hoegbotton Guide to the Early History of Ambergris’ e част от сборника разкази ‘City of Saints and Madmen’ – първата книга от трилогията на Джеф Вандермиър. Тук Джанис Шрийк (артистичната супернова на Амбъргрис, позната от друг разказ в ‘City of Saints and Madmen’ – ‘The Transformation of Martin Lake’ ), решава да напише послеслов на въпросния труд на своя изгубен брат. Така се ражда ‘Shriek: Аn Afterwоrd’ . Такива са първоначалните намерения, но този роман, също като града, за който разказва, се държи като живо същество. Хлъзгав като хермелин, гърчи се, върти се във всички посоки, не се задържа нито в ръцете на неопитната Джанис, нито на читателя. Обикновеният послеслов на туристически пътеводител се трансформира:

     в интровертна [и всъщност доста истерична] автобиография на своята склонна   към (мело)драма авторка;
     в твърде необективна биография на нейния блестящ, обичан, но напълно непонятен брат;
     в съчетание и сблъсък на тези, антитези и перспективи при наслагването на нейната и неговата гледна точка, след като ръкописът на Джанис попада в ръцете на появилия се внезапно Дънкан и той започва да нанася в скоби собствените си [не по-малко истерични и субективни] бележки върху описаното;
     в задънващо се в механиката на чистия страх изследване на Grаy Caps – неописуемо странните, гъбоподобни, опасни същества от долните нива на града;
     в опит за разбулване на мистерията около два важни момента от миналото на Амбъргрис: внезапното, необяснимо изчезване на хиляди негови човешки жители, известно като Тишината [която е толкова мощна, че стотици страници думи не могат да я запълнят; сигурно самият Вандермиър още се бори с нея] , и предшестващото го масово клане на човеци над местните Gray Caps;
     в хронология на една абсурдна [и доста оригинална като идея] гражданска война и един бърз и кървав метеж, извършен от подземните обитатели.

След всичко това остава ярък образ на гримирано с артистизъм, тъга, смелост и страхове лице, което едновременно и в еднаква степен принадлежи на Амбъргрис [трагичен образ, белязан от най-страшното нещо за всеки един град: че не е нищо повече от момент] , на двамата Шрийк [дразнещи и очарователни ], и на самия роман [който е, ако не най-доброто нещо в жанра за последните десет години, то със сигурност най-амбициозното]. Границите на триумвирата град-герои-роман са толкова тънки, колкото са и границите между личната и глобалната история. Концепцията за отражението на историята – като наука, като минало и памет, като предание – в хората и в настоящето оставя следите си в целия роман. Спомените на Амбъргрис са пророчества за бъдещето му: враждата със Сивите шапки е потулена и Тишината се е превърнала в обикновена митология, но от тунелите под града бавно, без да хвърля сянка, обратно нагоре припълзява опасното минало. Странната алхимия на града превръща отделната личност в книга за живота на всички останали, в летопис на мястото. Летописецът въплъщава историята на своя обект. Ако последното е вярно за Джанис Шрийк във фигуративен смисъл, при Дънкан е и съвсем буквално. Градът заема дотолкова централно място в живота му, че всичко останало се превръща в ехо. Във фанатичния си стремеж да разгадае тайните на Амбъргрис той достига до най-дълбоките и опасни разклонения на кръвоносната система на града, където иначе доминантните човешки закони отстъпват пред силно заразната и инвазивна физиология на Сивите шапки. Обсебеното от спори и бледа светлина тяло на Дънкан е първата ясна индикация, че това място е само временно отстъпено на хората и може би е дошло време за реколонизация.

Така в и без друго изтощения от кървави междуособици град настъпва Фестивалът – метаморфни същества изпълват ъглите на човешкото зрение, спори заоблят ръбовете на нещата и поглъщат звуците, градът потъва в чудовищна, осветена отвътре зелено-лилава тишина, а по улиците потича човешка кръв. Страхът придобива физическа форма. Контурите на заплахата, както и на събитията обаче остават размити.
Какво точно се е случило при Тишината? Кой е извършил геноцид, над кого и защо? Какво са Gray Caps, какво искат, на какво са способни? Какво се случва в Амбъргрис? Градът пази своите тайни (засега), а хората като че ли и не желаят да ги научават. Джеф Вандермиър предоставя на читателя три гледни точки, три твърде различни интерпретации на действителността, без дори да намеква, че може да се разчита на която и да е от тях:

          Джанис Шрийк е фойерверк, ефектно се изстрелва високо в артистичните небеса, известно време ги осветява ярко и после прегаря. Тя преживява трусовете и кървавите промени в града, концентрирана основно в опитите си да разбере и разкаже себе си, брат си, отношенията им един с друг и с няколко други важни хора в живота им. Залита в излишен драматизъм и противоречиви емоции и често става обект на хумора на Дънкан, когато той се намесва в повествованието. Нейният Амбъргрис е град на подарени възможности и разбити мечти, на меланхолия, на спомени, на страхове и съжаления за ненаправени или зле направени неща.
          Мери Сабон – драматичната и разрушителна любов на Дънкан Шрийк. Може би най-интересният образ в книгата като методика на характеризацията. Героиня, която няма собствен глас в романа, а лицето й е каквото го виждат един страстно влюбен в нея мъж и една страстно ненавиждаща я жена. Амбъргрис на Мери е измислен . След събитията, които изместват нормалния свят от мястото му, Мери дава началото на крайно интересния феномен на колективната безпаметност. Ужасът е толкова необясним и… материален, че на хората не им остава друго освен да се хванат здраво за една по-безопасна халюцинация – че ужас няма. Наоколо плуват знаци, намеци за истината, но не и реален спомен за нея. Сабон използва научен подход и аргументация, за да убеди себе си и останалите да забравят, но всъщност Джанис е тази, която успява в разказа си за сблъсъка със Сивите Шапки, несъзнателно да бръкне дълбоко в психологията на този феномен: „It was indescribable. I want to unthink it!... Gone was the fear. I couldn't feel it anymore. I just couldn't. I had no room for it, it had no room for me.” Разликата между двете е, че Джанис иска да стигне колкото може по-навътре в света на брат си, затова избира да помни. А Мери, отказвайки да приеме истинското лице на Амбъргрис, всъщност безкомпромисно обръща гръб на налудния свят на Дънкан, защото Дънкан и Амбъргрис (истинският) са почти едно и също нещо. Мери Сабон е просто персонификация на един град, който се е замаскирал под нещо безвредно, превърнал е миналото, историята си в мит и сега повече от всякога се нуждае от някого, който да го извади от вцепенението.
         Д ънкан Шрийк е от онези свободни, тъжни хора, които пребивават извън официалното време, без да се опитват да привлекат някого на своя страна, впускат се от опасност в опасност, търгуват с легенди, небрежно посвещават живота си и не си оставят никакво време за съмнения. Амбъргрис на Дънкан е друг град, повярван град – изменчив и опасен, с граници, начертани от самия историк, с извивки и ъгли, които само той е виждал. Неговият Амбъргрис се наслоява в романа заедно с френетичното търсене на истината за нещата, с трескавостта на мислите му и болката в променящото се тяло, с обърканите му и дистанцирани отношения, с преследващото го минало и дори с нежеланието му да сподели (със сестра си, със съгражданите си, с читателя) всичко, което знае. И той преминава през битието на града не като жител и човек, а като история , която, дори и не съвсем достоверна, трябва да бъде написана – задача, с която се заема Джанис – и разказана, за да може да бъде написана и разказана историята на самия Амбъргрис.
      [Мери е един от най-страшните образи, които съм срещал в книга. Тя е онзи Амбъргрис, който нито едно трескаво творческо съзнание все още не е докоснало, напълно лишен от живота, който писател или художник или музикант би вдъхнал на града. Тя е Амбъргрис, подреден и разграфен от канализиран от безумни защити „разум”.
      Джанис пък е Амбъргрис на забравата, дори екстаза. Също така, Джанис е може би единственият човек в романа. Във всички останали можеш да откриеш по нещо човешко, но то е или моментен проблясък, както е при Дънкан – показано ни главно чрез ретроспекция, или насилено и неестествено, както е при Мери, която е изградена от очите и сърцата на другите образи.
      Дънкан е Амбъргрис такъв, какъвто е. И какъвто ще бъде занапред. Обсебен град. Град на нивата. Град между световете. Стар и нов едновременно.
      Амбъргрис би бил невъзможен без тримата. Никой от тях не е достатъчен, жив. Заедно обаче, под безумната амбиция на Вандермиър, те очертават, запълват и задвижват най-важното нещо за един фантастичен роман: другият свят.]

Макар че романът е силно центриран в посоката на главните герои, Вандермиър е дал толкова живот и на героите по периферията, че романът не може и без нито един от тях: например Сибел – момчето от странно дървесно племе, което е нещо като контрапункт на подземните Gray Caps със спокойствието около себе си, а и чисто геометрично – със своето рождено право да пребивава по високото. Или свещеникът, който във водовъртежа от герои на хаоса е просто баланс; Или самата литературна звезда на Амбъргрис, редакторът и менторът на Джанис и Дънкан – харизматичният Сирин с неговата ексцентрична любов към пеперудите (има ли някой, който да не може да се сети коя истинска личност стои зад този образ?), без когото ръкописът на двамата Шрийк изобщо нямаше да види бял свят.

Тази история – написана от не твърде умелата писателка Джанис [А дали наистина е такава? Ако съм имал някакви проблеми с този роман, то е било от липсата на каквато и да е симпатия към когото и да е в историята. И в началото си казвах, че това се дължи основно на Джанис и нейния прекалено драматичен, не особено добър и често дразнещ стил. След това обаче се замислих какво прави тя – освен че на едно ниво драматизира, за да манипулира емоционално – нейният текст е всъщност брат й. Дънкан е далеч от съвършен, често по-дразнещ дори от Джанис, а и, както казва Мери, изграден от отклонения и трансгресии. Може би Джанис е твърде добър писател.] , допълнена от доста по-добре тренирания в писането Дънкан [но на същото ниво като Джанис откъм зрялост] – двамата души толкова великолепно еднакви и различни едновременно, омесена с извадки от исторически документи и разхвърляни, екстатични записи от лични дневници, накрая редактирана от литературната мегафигура на Амбъргрис Сирин – отрежда на Джеф Вандермиър място сред най-изобретателните, най-вдъхновени автори на жанра, а ще ми се да вярвам и извън него. След успеха на ‘City of Saints and Madmen’ в ‘Shriek’ той вкарва света си в напълно нова и неочаквана обвивка. ‘Finch’ , засега последната книга за Амбъргрис, от своя страна е нещо съвсем различно от предишните две. Много е хубаво да умееш да не следваш формули за сигурност – търговски, жанрови, каквито и да е, но същевременно нивото на провокация спрямо аудиторията да е такова, че да работи, без да настоява и без да обърква. Вандермиър е чудесен в постигането на баланс между това, което очаква от читателя, и това, което му предоставя в замяна. Препратките към класици, метатекстуалността, въобще, литературните му амбиции успяват да си намерят точното място из дебрите на страховитото му въображение, да съжителстват там мирно със спорести същества и зелени градове и заради винаги дълбоко интегрирания му черен хумор – да станат дори самоиронични. Пример: Борхесовият като атмосфера и Набоковски като композиция (а може и обратно) ‘Shriek’ , освен че не се притеснява да внедри конструкцията на ‘Pale Fire’ – един от най-високо оценените романи на англоезичната литература – в своята странна, неприличаща на нищо друго New Weird среда [която, както и целият New Weird, дължи много на Анджела Картър – в ‘Shriek’ най-видимо в моментите с Машината] , в добавка предоставя на двамата автори по изключително оригинален и забавен начин реално място в света на Амбъргрис.
А и да пишеш фантастика под, как да го определя… патронажа на литературни гении, вероятно и днес, когато все още етикетът „sci-fi” отрежда място в крайните, сбутани рафтове на Грамадните Книжни Вериги, е толкова смело, колкото би било и в средата на миналия век.


(Материалът е публикуван в брой 68 на Shadowdance .)

Обичам края на годината и всякаквите класации за всичко на света – добро сравнително мерило за вкусове са и още по-добра арена за сблъсъци на критерии. А сега е дори още по-яко, защото край на цели десет години си имаме. Реших и аз да взема участие в цялата работа с топ едикаквоси на десетилетието. Първо книгите, после музика и кино. Няма да ги класирам по значимост или световен отзвук, а само по лично въздействие. Сигурна съм, че изискването да съм чела/гледала/слушала нещото ощетява много страхотни заглавия, но бих могла да ъпдейтна в един момент. Там, където съм писала по-подробен пост по темата, ще слагам връзка, а ако книгата е превеждана - в скоби българското заглавие.


20. The Amber Spyglass (Кехлибареният далекоглед), Philip Pullman, 2000  – последната и най-силна част от трилогията на Пулман, която промени дефинициите за young adult писане и показа, че децата могат и да не бъдат подценявани.

19. Deadhouse Gates, Malazan Book of the Fallen, #2 (Дверите на скръбния дом, Малазанска книга на Мъртвите 2), Steven Erikson, 2000 – грандиозността, красотата, мащабите на Малазанския свят от втората книга са страховити. Разтърсващ и неочакван е и начинът, по който Ериксън избира да я завърши. Най-много ме впечатлиха обаче умно вплетените във фентъзи-структурата познания по антропология; внимателното разкриване и изследване, парелелно с екшъна, на социални и религиозни модели, на цивилизационни и обществени  (р)еволюции, които са ни доста познати. Това не превръща романа в алтернативна история, по-скоро авторът разчита на познанията на читателя за собствения му свят, не за да разбира какво се случва, а за да усети интуитивно какъв е по-глобалният смисъл зад случващото се.

18. Never Let Me Go (Никога не ме оставяй), Kazuo Ishiguro, 2005  –  Първоначално 'Never Let Me Go' ме обърка, изобщо не бях сигурна дали ми е харесала. Впоследствие обаче все повече се съгласявах с тенденциозно дистанцирания подход, разбирах смисъла на настойчивата обикновеност, с която тврърде необикновените събития бяха покрити. Днес мнението ми е, че да се напише такава книга, на такава тема, по начин, които едновременно заявява принадлежност към антиутопичното семейство, но откзава да спазва традииците му, е наистина впечатляващо постижение.

17. Atonement (Изкупление), Ian McEwan, 2001 – типична макюънска книга, прецизна във всеки детайл, по-мащабна по обхват на събитията от другите неща, които съм му чела, но все така камерна и интензивна в отразяването на вътрешния свят на героите; определено любимата ми на автора, а той има защо да е сред най-значимите литературни британци.

16. Persepolis, Marjane Satrapi, 2001 - 2002 – комикс, биографичен разказ, изповед за революционен Иран от края на 70-те посредством детски рисунки, нещо като Waltz with Bashir на хартия. И това не е точно книга в онзи смисъл, но е едно от много оригиналните и вълнуващи неща, с които десетилетието се сдоби.

15. Perdido Street Station (Станция Пердидо) China Mieville, 2000 - Миевил е от вълната вдъхновени млади писатели – при публикуването на Пердидо е бил на 28 – които дават на „нашите жанрове” добро име, нови измерения, нови лица. Дават освен това и отпор на "рицарите на литературността” и често, чрез писането си - или директно - откровено се присмиват на коленно-рефлексните им реакции. Щях да кажа, че тези писатели упорстват в опитите да проправят пътища извън литературното гето, но не … те по-скоро упорстват в желанието си да покажат (и докажат), че гетото е страхотно, колоритно, цветно, опасно и все още непознато място.

14. Doubt, John Patrick Shanley, 2004  – не знам дали мога да нарека 60 страничната наградена с Пулицър пиеса на Шейнли точно книга, но определено заслужава място сред значимата проза на последните десет години. Това е една безкрайно умно построена история, със стени, покрив и под от несигурност, със стаи, които се местят, менят перспективата и разколебават. Един от чудесните съвременни сюжети, на които изводите не са им цел, цел им е тежестта на съмнението. Все се сещам за една анотацията за кината на режисираната от самия Шейнли екранизация по пиесата, която казваше нещо в смисъл, че (заради другите положителни страни на филма) сме можели да му простим отворения финал! Ами правилно… защото затворения нямаше да можем да му го простим. Man!

13.   Look to Windward, Iain Banks, 2002 – добре дошли на поредното късче територия, обитавано от едно от най-интересните, най-пълнокръвните и необичайни фантастични общества, с които сте се сблъсквали – Културата. Йейн Бенкс ще ви покаже как се творят Вселени и защо космическите светове не са отживелица.

12. Divisadero (Дивисадеро), Michael Ondaatje, 2007  – ще цитирам един книжен приятел: „Дивисадеро не е история за това как нещата са се случили, а за това как са били почувствани. А в разказването на истории за ‘почувстването’ няма по-добър жив писател от Ондатджи." Съвсем точно в целта, само мога да добвя, че значението на горното е по-глобално от обикновеното разкриване на емоционалната вътрешна вселена на героя. Тук става въпрос за това как историята на героите са отразява на самия свят , как светът чувства, помни и препредава.

11.   Impuretes (Нечистота), Philippe Djian, 2005 – не се колебах много какво да избера за френскоезично присъствие на десетилетието. Изящният и безпощадният Филип Джиан,  неговите богаташки деца от хълма и  вътрешната екзалтация, космическия танц, истеричната чистота, който напомнят на възрастните, че такъв живот съществува, но те не го заслужават , покровът от обреченост, сблъсъците с непоносимия, настръхнал свят, но всички те, и деца и възрастни – са този свят.

10. Колекционер на любовни изречения, Александър Секулов, 2007 – исках да има българска книга в класацията ми и тук също не се колебах. Защо не съм знаела по-рано, че в България някой пише така?! С безумно (често и в буквалния смисъл) въображение; с всяко изречение, криещо в себе си потенциал за нова история, с всеки разказ вътре в разказа, криещ в себе си потенциал за нов роман; с арогантен непукизъм към последователност и логика, но с впечатляваща всеотдайност към красотата на думите и изящната лудост на образите. Нещо като Барико, като Павич, като Борхес … нещо толкова, толкова не нашенско!
( Откъс от новата му книга.)

9. The Book of Illusions (Книга на Илюзиите), Paul Auster, 2002 – един човек снове между собствения си изтърбушен от мъка свят и симулираните реалности от филмите на енигматичен актьор от нямото кино; двама изгубени мъже (единият буквално, другият метафорично), си дават взаимно възможност да продължат да живеят. Типично по остърски – реалността губи плътност, а измислиците придобиват реални измерения, идентичностите се връзват на възел и както казва Шатобриан – никой не живее един и същ живот през цялото време. Това си остава любимата ми книга на Пол Остър, независимо от възхищението ми към безумно умната и литературна „Нюйоркска трилогия”.

8. Specimen Days (Дни Образци), Michael Cunnigham, 2005 – поредната сложно замислена и прекрасно реализирана книга на Кънингам. След Вирджиния Улф, сега мостът е към Уолт Уитман – три различни отражения на поезията му, три жанра, три епохи, три различни истории, нещо обаче остава същото – една порцеланова купа, няколко имена и старото човешко племе ( “старото човешко племе, същото отвътре и отвън, лицата и сърцата същите, и чувствата, съгласията същите, оная съща древна обич и същата оная красота…” – Уолт Уитман).

7. Jonathan Strange & Mr Norrell (Джонатан Стрейндж и Мистър Норел), Susanna Clarke, 2004 – красива дикенсова проза, мъглива fairy tale атмосфера, абсурдни ситуации, ексцентрични и смешни английски господа, същностни елементи от британските дух и култура, клокочеща от (потенциална) магичност Викторианска Англия, митология, история и исторически личности… достатъчно, мисля.

6. Aye, and Gomorrah: And Other Stories, Samuel Delany, 2003 – добре, признавам, че това е чийт. Но след като той така и не написа продължението на 'Stars in my pocket like grains of sand', а аз така и не прочетох 'Dark reflections', това беше най-малко безсрамният начин да има Дилейни в класацията. Разказите, всички до един, са традиционно странни, разкошно фантастични, красиви, интригуващи, е да – и стари, но пък сборникът е нов. Значи се брои. :)

5. Veniss Underground,  Jeff VanderMeer, 2003 – Вандермиър е изключително оригинален, много добре дозиран, просто блестящ представител на онази вълна амбициозни фантастични творци, за която стана въпрос при №15. Той е завършен литературен автор, на когото „литературните автори” могат да се скъсат да завиждат за въображението. Veniss e първото му  от серия доказателства за горното. Освен това пише хубави статии и прави интересни интервюта, участва в редакторските екипи на важни антологии, организира криейтив лагери за деца и въобще е един от най-яките хора на света, ако ми простите крайното изказване. :)

4. On Beauty   (За Красотата), Zadie Smith, 2005 – в повечето класации за десетилетието присъства другият роман на Смит - „White Teeth”. Не съм го чела още, но ако действително е по-добър от забавния, идеално структуриран и написан калейдоскоп на съвременното общество, който представлява On Beauty, мога да кажа само едно - еха!

3. Shriek, Jeff VanderMeer, 2006 – имам толкова голямо желание (и намерение) да пиша скоро подробно за този роман, дефиниращ понятието съвършенство в моята книжна вселена, че сама си стискам палци да не стане като с най-добрите планове на мишките и хората.

2. Cloud Atlas , David Mitchell, 2004 -  след фурора, който предизвика сред критици и фенове за 10 години, на Мичъл оттук нататък му е нужно само да поддържа впечатляващия магнитуд на амбиция и възможности и великолепната хармония между тях, онагледени с Cloud Atlas. (А петият му роман една от най-очакваните книги за 2010. )

1.  The Road (Пътят), Cormac McCarthy, 2006 – суровият, поетичен разказ за погрома и оцеляването на света и човека на един от най-значимите живи писатели заслужава върха на тази класация.

Cloud Atlas by David Mitchell

Англоезичната литературна атмосфера през 2008-2009 г. (в по-тесен смисъл частта от нея, която представляват моите англоезични библиофили) се отличаваше предимно с наличието на високи емисии Роберто Боланьо и Дейвид Мичъл. Имената Им се повтаряха като мантри, за книгите Им се пишеше повече отколкото за неиздададения роман на Набоков, възторзите се предаваха като вирусен щам. Роберто Боланьо не ми е на дневен ред засега, но по повод Дейвид Мичъл, написах на един приятел, че ако още веднъж някой каже колко гениален е Мичъл и колко феноменална „Cloud Atlas”, никога няма да я прочета, кълна се, защото просто вече ужасно ми омръзнахте с тоя overhypе, а и видя какво стана с Мураками! На което ми бе отговорено, че заради такова скверно дело съм щяла да се пържа в огъня на непрочетените страници в книжния ад. Или някаква подобна глупост. Ето как – макар че зареденото с чужди възторзи небе заплашваше да се стовари с трясък на площада – аз все пак се залових с картата на облаците, защото реших за всеки случай да не рискувам тая работа с книжния ад.

И както обикновено не се случва в ситуации като гореописаната, реалностите не се оказаха по-немощни от очакванията, подготовката за възприемането не замъгли самото възприемане, масовите реакции не се оказаха коленен рефлекс. С други думи, “Cloud Atlas” не ме разочарова. Нещо повече, Дейвид Мичъл може би наистина е гениален. :) А това изказване може дори да не е преувеличено, ако в страната на гениите освен за труднодостъпни светореорганизиращи умове има място и за просто нахално талантливи творци, които приканват, приласкават в колоритните си умни светове така, че ти се ще да останеш.

photo: Glenn Lowson, National Post

Дейвид Мичъл е на 40 години, написал е четири романа, окичени с куп признания от всякакъв вид и калибър, и с определена немалка част от света влюбена във всеки един от тях. Три номинации за Букър (това, че „Cloud Atlas” не го е спечелил, е поредният пример за готовността на журито на една от най-престижните литературни награди да действа скучно, предразсъдъчно и предвидимо ). Шортлист за „Небюла” и „Артър Кларк” за 2004 година отново за „Cloud Atlas” (защо чак сега книгата набра толкова голяма скорост е интересен, но отделен въпрос). Но най-важно от всичко е, че господин Мичъл и неговите впечатляващи творби са явно една от най-подло и изкусно пазените от България британски литературни тайни.

Сега. Какво толкова е „Cloud Atlas”. Ами доста неща, поне шест на пръв поглед. Но най-вече е виртуозен. Виртуозен в писателско отношение. От онези модерни днешни прози, в които структурата е част от разказа и неговия смисъл. Всичко започва от формата, макар да не приключва там. Фасетъчният наратив е добре отработен модел във всички книги на Мичъл, но тук е доведен до нова вселена от оригиналност и взаимосвързаност - вътре в себе си и с множество произведения извън. Наричат го кукли матрьошки. Доста неточно, защото това сравнение създава невярна представа за по-голяма история, която обхваща и скрива в себе си друга, по-малка, тя пък трета, още по-малка и така… Не. Представете си, че трябва да изкатерите пирамида (e, не точно пирамида, мислете фигуративно :). Пътят нагоре е съставен от прикачени един към друг сегменти-разкази, подредени хронологично от 19 век до далечното бъдеще, които започват от някъде и свършват никъде – върви си читателят през една история, тя внезапно свършва и започва нова, в друго време и на друго място. На върха на пирамидата е последният, шести подразказ, единствен той не е счупен на две. После, спускайки се надолу по огледалния склон, ще трябва в обратен ред да съберете завършеците на историите, точно от мястото, откъдето всяка една е била насилствено прекъсната, понякога буквално в средата на изречението, заради скока във времето. Накрая на пътя ще стане ясно каква е спойката между отделните сегменти. Или поне ще стане ясно донякъде . С други думи „Cloud Atlas” не е просто една книга. Той е музикално произведение в шест части: 'each in its own language of key, scale, and color. In the first set, each solo is interrupted by its successor; in the second, each interruption is recontinued, in order' .

1. Средата на 19ти век. Южен Пасифик. Приключенски роман. Пиано.

Всичко започва с морското пътешествие на американския нотариус Адам (как иначе?) Юинг около островите до Нова Зеландия. В дневника си той разказва за странните диви места, за срещите с туземците, за насилственото претопяване на едно племе от друго, за влиянието на ‘бялата’ цивилизация, както и за ежедневните си неволи на кораба „Prophetess”.

2. 1930 г. Белгия. Епистоларен Роман. Кларинет.

Тук имаме един млад англичанин – циничен, очарователен, арогантен, лишен от наследство, бисексуален, измамник. По съвместителство – ужасно талантлив музикант. Бягайки от дълговете си в посока Белгия, Робърт Фробишър разказва в серия писма до любовника си в Англия за замисъла и реализацията на плана си да се домогне до прочут, но много болен композитор; да му стане музикален чирак; да се възползва по какъвто начин намери от известността му, богатството му, къщата му, жените му; да напише творбата на живота си – „Cloud Atlas Sextet”.

3. 1970 г. Калифорния. Корпоративен трилър. Виолончело.

Журналистка от второразредно списание случайно попада на възрастен физик, който я пуска по следите на опасните нарушения на огромна енергийна компания и това задвижва серия от разкрития, среднощни гонитби и престрелки, корпоративни лицемерия, бягства и убийства.

4. Наши дни. Англия. Фарс. Флейта

и феноменалните неразбории, недоразумения и абсурди, в които се забърква полу-банкрутиралият лондонски издател Тимъти Кавендиш.

5. Близкото бъдеще. Корея. Антиутопия. Обой.

В близкото бъдеще консуматорското човечество естествено е достигнало до плутократична държавна уредба, в която животът и обществото са напълно подчинени на корпорациите. Хората от висшата класа се наричат 'клиенти' и за доброто им обслужване са грижат огромна кохорта клонинги – 'служители'. Това е едно изключително интересно общество на прикрито робовладелство, обожествяване на фирмени лога, превръщане на търговски марки в нарицателни (думата за телевизор е 'сони', за обувки - 'найк', за кола – 'форд' и т.н.), от което косата ти настръхва.

6. Далечното бъдеще. Хавай. Постапокалиптичен роман. Цигулка.

Това е историята от върха на пирамидата.Тук кръгът се затваря и цивилизацията се връща почти до мястото, от което е започнала. В своя неистов прогрес, човечеството успешно е регресирало до ниво на примитивизъм, безпаметен към 'славното' минало. Местното момче Закри разказва за живота сред природата, за сблъсъците с вражески племена, за срещата с изключително странна чужденка. И разказът му е ехо на този на Адам Юинг от 19ти век.

Да разказвам „Cloud Atlas” е като да разказвам шест книги. Отделни, но не съвсем. Всяка от историите има свой собствен автентичен глас (повечето са в първо лице), свой колоритен стил, стилът на съответния разказвач, – от възпитания и тих Адам, през арогантния, но готин Робърт и свръхсмешния Кавендиш, до момчето Закри и неговия невероятeн "далечнобъдещен" английски, своя музика. Всеки сегмент се разполага в различен жанр, реализиран е в собствена оригинална форма (дневник, писма, разпит) и носи максимално автентичната (предполагаема) атмосфера на съответната епоха. Всеки е по различен начин функционален за романа – частта на Адам Юинг например носи много голямо количество от идейната спойка на книгата. Композиторът Робърт Фробишър неслучайно е най-плътният и внимателно реализиран герой. Все пак на него се пада задачата да сътвори романа във вид на музикално произведение и честта да изкаже гласно опасенията на собствения си автор за резултата от това амбициозно начинание: 'Revolutionary or gimmicky? Shan't know until it's finished, and by then it'll be too late.' Робовладелческото, свръконсуматорско общество от близкото бъдеще пък е с най-силната история и най-интензивното проявление на една от основните за романа теми.

Мичъл успява да прескача през епохи – времеви и литературни, изключително добре скрит зад героите си. И все пак, все едно за да не се изгуби в ефектните метаморфози на собствения си свят, авторът е създал и нещо като фина физическа връзка между тях. Освен че едно родилно петно във формата на комета се прехвъля от рамо на рамо през годините, всеки сегмент крие и странно малки огледалца, които не просто отразяват част от предходните събития, но и мимоходом разкриват нещо ново за тях. Дневникът на Адам от първата история попада в ръцете на Робърт Фробишър от втората. Младият любовник на Робърт пък е възрастният физик, от когото тръгва разплитането на корпоративния скандал от третата. Романизирана версия на същия този сканадал от своя страна се озовава на издателското бюро на Тимъти Кавендиш и така нататък. Сцени се оглеждат в миналото. Този сложно замислен и елегантно реализиран план има един особено силен ефект – дава на човешките истории (легенди, митове, значителни или не ситуации или просто нечии случайни разкази, независимо колко са достоверни) магическата способност да бъдат свързващо звено между епохите. Превръща ги в нещо, което крепи човечеството цяло и единява световете в колективно съзнание. То крепи и романа цял, защото темата за паметта и историята е излята дълбоко в неговия фундамент.

***

Всички, които успяха да стигнат до края на този опус, получават за награда: Spinning Away , пренаправена от Sugar Ray все едно специално за „Cloud Atlas”. Плюс хубавата новина, че вторите по култовост братя в кино-индустрията – Уашовски, са се заели с екранизацията на романа.